Истанбул – столица на две големи империи, древен град, в който буквално на всяка крачка може да се види някакъв културно-археологически паметник. Древни дворци, древни църкви, древни джамии – трудно е да се изброи всичко, което заслужава да се види в Истанбул. Освен всичко друго, това е най-големия град на Балканите – населението му е около 12 милиона души, с предградията – около 14 милиона. И това е един от малкото градове в света, разположени едновременно върху два континента. А на всичко отгоре е пълен с магазини и пазари – и тук не става дума само за култовия Капалъ Чарши. Ако всичко това не е достатъчно основание, за да се накани човек да посети Истанбул – значи няма да се накани никога.
Тръгваме от България с автобус рано сутринта и само след около 5 часа вече влизаме в Истанбул. Няколко ленти, пълни с автомобили – хванали сме трафика и се придвижваме бавно към квартал Лалели, където се намира нашия хотел. Движим се по някакви тесни улички, автобусът едва се разминава с таксита и леки автомобили. Добре е, че в насрещното движение няма други автобуси – имам чувството, че няма да се разминем. Пристигаме. Отвън хотелът ни изглежда доста невзрачен, но още щом влизаме във фоайето разбираме, че мястото е повече от прилично – направи си е луксозно. Всъщност така и трябва – настанени сме в 4-звезден хотел. Били сме в много 3 и 4-звездни хотели в България и можем да направим сравнение – българските хотели през последните десетина години вече наистина са на едно добро ниво и турския хотел няма с какво толкова да ни сюрпризира, освен може би само с едно нещо – под хотела работи дискотека, която се намира доста дълбоко под земята. Довечера ще я „преслушаме“, а сега – обиколката на града.
Оставяме нашия автобус и се качваме на турска машина. Комшиите „си пазят хляба“ както се казва – в Истанбул имат право да правят обиколки само турски туроператори, които ползват за целта турски лицензирани екскурзоводи. За спазването на това се грижи специална полиция – туристическа полиция. Туристически полицаи се навъртат около известните туристически забележителности на града и във всеки момент туристическия полицай може да поиска от всеки екскурзовод да се легитимира.
Обиколката е стандартна, позната на всички, които са били в Истанбул – Синята джамия, Хиподрума, църквата Света София, стария султански дворец Топкапъ, след това отново на автобуса и – към азиатската част на града. Синята джамия е огромна, купола и се извисява на над 40 метра височина, наоколо стърчат цели 6 минарета с височина по над 70 метра всяко. Наоколо поддържан парк, а отвъд парка – древната църква Света София. Между строителството на едната и другата сграда има повече от хилядолетие – църквата е строена през 6 век, а джамията – през 17-ти. Но в Истанбул е така – виждаш сграда на 300-400 години, до нея друга – на 800 години, а малко по-нататък – още по-древна постройка. На хиподрума, който се простира непосредствено пред Синята джамия, се издигат няколко колони, най-интересна от които е Египетската колона – издялана от фараони, открадната от римляни и донесена тук по времето, когато градът се е наричал Константинопол.
Непосредствено зад Света София се извисява султанския дворец Топкапъ – името му трябва да означава топовна порта или нещо подобно. Превърнат е в музей и вътре, на площ от стотици декари, може да се види как е живяла висшата османска аристокрация. Има доста зали, в които са изложени скъпоценностите, които султаните са получавали във вид на подаръци през вековете, дрехите, които са носили, оръжията, с които са били въоръжени.
Тръгваме към азиатската част на града, наближаваме един от двата босфорски моста, които свързват Азия с Европа. Екскурзовода ни подканя да подготвим личните си документи – все пак навлизаме в чужд континент и се налага да минем митническа проверка. Не успели да схванат шегата, мнозина туристи започват да се суетят и да вадят документи… Секунди след това безпрепятствено навлизаме в Азия без каквато и да е проверка. След минути автобуса спира и след още няколко минути ние вече пием кафето си „на теферич“ – кафенето е кацнало на брега на Босфора и в далечината от едната страна се вижда единия босфорски мост, а от другата страна – Принцовите острови. Оставаме само броени минути, но гледката ще ни липсва дълго, след като сме напуснали и кафенето и континента Азия. Още докато пътуваме с автобуса към България се заричаме, че ще се върнем поне още веднъж – и ще изпием поне още едно кафе, докато „висим“ над Босфора.
Вашият коментар